Човешки права, а не социални помощи

Всеки вдигнат плакат за повече пари в брой затвърждава стереотипа, че хората с увреждания са второкачествени граждани с нужда от вечно обгрижване.

Тук-там срещаме глуха чистачка или сляп уличен музикант, но гледката на лекар в количка или журналист с бял бастун ни е съвсем непозната.

Това е така, защото в България хората с увреждания нямат права и предпоставки за каквито и да било постижения.

Въпреки че българското правителство официално е изразило намерение да ратифицира Конвенцията за правата на хората с увреждания на ООН, празникът им трети декември ще бъде мълчаливо подминат. Както и правото им на равноправен живот.

В същото време на трети декември в главния щаб на Обединените нации в Ню Йорк сутринта ще има семинар за Конвенцията, встъпила в сила на трети май, а следобед слепият пианист Тамаш Ерди ще изнесе концерт. По традиция датата е посветена на активизъм и отбелязва обществения принос на хората с увреждания.

Но в България те имат само социални помощи

Доказва го докладът на социалното министерство по програма “Интеграция на хората с увреждания” за първите девет месеца на 2008 г.

От заделените 143 млн. лв. за интеграционните дейности само на това ведомство 71% отиват за разнообразни помощи в брой. Това са дребни месечни добавки за транспорт, обучение, диетично хранене и рехабилитация на стойност от 8,25 до 11 лв. И ако е нужно, и по-големи суми от по няколкостотин лева за адаптация на жилище, личен асистент, покупка на автомобил и други.

Пред медиите министър Масларова настоява, че от всички надбавки се натрупват около 46 лв. на човек на месец, но истината е, че всевъзможните ограничения по вид увреждане, възраст, доход и семейно положение не позволяват да получаваш целия списък предвидени бонуси. Реално средностатистическият възрастен с увреждане получава месечно около 25 лв. в интеграционни средства и евентуално инвалидна пенсия. А се харчат милиони.

Уж в името на равнопоставеността

Какъв всъщност е резултатът? Отчетът на социалното министерство показва, че парите са били изразходвани, но обективно измерими постижения няма.

Да сметнем колко интеграция купуват 25 лв. Един час при логопед струва поне 10 лв. Рампа и преустройство на входни стълби – няколко хиляди. Можем ли тогава да се учудваме на данните на Националния статистически институт, че под 10% от хората с увреждания имат висше образование?! Седемдесет и два процента разчитат единствено на социално подпомагане и благотворителност.

Почти във всяка информационна емисия чуваме „зов за помощ” на хора с увреждания. И най-важното – самите хора с увреждания присъстват във всекидневието ни само като отчаяни същества с огромни нужди и протегната шепа. Социалните помощи не работят.

Честно е да се отбележат съществуващи опити за изграждане на достъпна среда и професионална заетост. Такива инициативи обаче са непоследователни и без дълготраен ефект. Тук-там се поставят рампи за колички. Примери са и случайно организираните дни на кариерното развитие за хора с увреждания. Но тяхната успеваемост не се измерва.

Не е трудно да видим, че България не инвестира в дълготрайни интеграционни решения и в уменията на хората с увреждания. Затова и едва ли познаваме учителка със слухови апарати. Политиката на раздаване на дребни помощи позволява на гладните да преживяват някак си, но не и да имат реална свобода да направят с живота си каквото желаят.

Какво може да направи правителството?

Най-доброто, което България може да направи, е да ратифицира Конвенцията и да започне методично да я изпълнява. Това е дълго чакан документ с прецизни насоки за осъществяване на равнопоставеност. В него няма да прочетете за инвалидни пенсии и раздаване на пари на ръка. Напротив, този правозащитен инструмент настоява за гарантиране на човешки права – работа, здравеопазване, образование, достъп до правосъдие, социален и културен живот, – чрез които се постига и икономическа независимост.

Конвенцията е писана цели шест години с убеждението, че увреждането не е личен проблем, а резултат от сблъсъка на хора с физически, интелектуални, сетивни или психически ограничения с бариерите в отношението или околната среда, които пречат на пълното и ефективното участие в обществото, наравно с всички останали.

Ето и пример: ако България спази Конвенцията, вместо 8,25 лева за месечен транспорт, ще ползваме система за градски, междуградски и международен транспорт, удобна за всички, без значение дали сме еднокраки, слепи, с детски колички или тежки торби.

Какво могат да направят хората с увреждания?

За държавата е непосилно сама да приложи Конвенцията без помощта на най-заинтересованите. Нито правителството, нито парламентът, нито държавните агенции знаят кое е най-добро за българите с увреждания и именно затова са нужни силни и независими организации, които да партнират на властта.

В момента подобна роля играе Националният съвет за интеграция (НСИХУ), съставен от организации на хората с увреждания, които обаче разчитат на държавна издръжка. Някои от тях са създадени още по времето на комунизма и нито ролята им, нито ръководството им са обновявани от десетилетия. Например председателят на Съюза на глухите в България е на 75 години и е на тази длъжност от 1965 г.

Не е изненадващо тогава, че протестите, организирани през ноември от НСИХУ, са фокусирани не върху човешки права, а върху повече социални помощи. Всеки вдигнат плакат за повече пари в брой затвърждава стереотипа, че хората с увреждания са второкачествени граждани с нужда от вечно обгрижване.

Ако обаче българите действително желаят достоен живот и интеграция, лозунгите за по-големи пенсии трябва да бъдат заменени с истинско партньорство за прилагане на Конвенцията на ООН. Колкото и еретично да звучи, на ход е не държавата, а младите лидери на хората с увреждания. Те могат да затвърдят статуквото или да поведат към система, основана на човешки права.